Защо пак си склонила глава,
защо и ти като някои смяташ,
че в живота има само тъга?

Загина денят във стоманата черна,
потъна последният лъч светлина.
Стоеше в стаята тиха и бледна
девойка поредна една.
Да оплаква съдбата си,
да проклина душата си,
и вглъбена само във своята скръб
тя бе сляпа да види, че макар и сред нощ
светлина има поне във лунния сърп.

Не плачи, малка моя,
съдбата, дори и жестока към теб,
показва ти само, че без мъничко черно
не е интересен светът.
Защо ли се впрягаш
и денем, и нощем ти лееш сълзи за това,
че някой отнема, според теб, безпощадно
мечтите, смеха и съня.

Събери нови сили,
покажи на света, че от днес
все по-малко ще страдаш,
ще се научиш да падаш,
да се изправяш и да гледаш напред.

Да си силна желала си винаги,
а това става само с борба.
Тази сила не е за пред "другите",
тази битка ти водиш сама.