Стълбите ставаха все по-стръмни, по-страшни. Нищо не се виждаше нагоре, сприраловидна стълба, позната от детския й кошмар. Не свършва и не свършва. Никога не можеш да разбереш какво точно има там някъде...в края или в началото. Болката в сърцето не утихваше, сълзите все по-трудно се скриваха. Какво като се събуждаше, така или иначе това изкачване не спираше, а междустълбищните площадки бяха тесни и пропити с тежест и някаква далечна скръб.

Мислите се прескачаха в главата ми. Гледах написаното и не разбирах какво се случва. Някакво тихо гласче ме успокояваше, но покят не идваше и никога нямаше да дойде. Безизходност.
Тази дума се търкулна в съзнанието ми и не можех да я изтръгна от корен. Беше като плевел, изсмукващ живота на цветята от моята хаотична градина.
Музика, само музиката успяваше за миг да ме откаже от редовете на самосъжаление и бягство от невидима неприятност.
Музиката... веселият акордеон вливаше капки живот в замрялата душа, един божествен тромпет даваше ритъм на всяко ново действие и тъпан...далечен, дълбок някак молеше за малко повече радост.
И само музиката я водеше напред и не даваше нито за секунда да я завладее мракът на спираловидната стълба. И утрешният ден ставаше по-светъл и като че ли вече изживян и даже вчерашен... Свири, божествен тромпет, сири и не ме изставяй...


http://www.youtube.com/watch?v=Dvu2lOjb2FU