Влезе в стаята, пое дъх и заговори:
 - Не вярвам, че някога ще успея да се освободя от този капан, аз просто искам да изчезна сега, не ме питай къде, изпрати ме само с ппоглед.
Очите му бяха затворени, той упорито ги стискаше, за да заключи сълзите, които така напираха да видят света. Така и не погледна към майка си, а тя не посмя да проговори. Изпрати го. С поглед.
Сега вече си сам. Това искаше, нали? Къде ще отидеш?
Пътят беше повече от ужасен. Мръсни влакове, неучтиви хора и непрекъснат градски шум, който задушава бавно и тежко. Да си бягащ пътник се оказва по-мъчително и страшно дори и от това, от което бягаш.
Примката се затягя, градски, няма как да се измъкнеш... капан ли каза? Защо капан, само защото не можеш да спреш да чуваш гласа ми? Добре, може би ти е по-леко на непознатото място с непознатите улици, които водят да непознати проблеми. Непознати, но това не ги кара да не съществуват.
Изгуби ли се? Винаги си мразел хаоса, нали? Той пък явно те обича, чуваш ли какво ти казва? Да се върнеш и да зарежеш страха. От какво изобщо се страхуваш? Несъществуващи лабиринти, в които мислиш, че си се загубил. Искаше да си силен и никога да не се предаваш. Ще ми позволиш ли да се посмея, спомних си как в шести клас написа на стената на мъжката тоалена "никога, никога, никога не се предавай", беше ти го казала Стела, момичето с жълтата полика от съседния клас. Думите ли те впечатлиха или Стела и късата й поличка. Защото  казаното май си остана само на тази стена. Нищо, да избягаш е лесно. На кого прехвърлях отговорността? На тази, която дори не погледна в очите и остави...там. Помниш ли, че така избягна последния поглед на Мария? При нея ли искаш да отидеш? Нима? Това и предположих, най-лесно е. Ще те приеме ли? та ти си един беглец. От живота ли те е страх, Живко, та нали на него си кръстен. Не скуби косите си, не мисли за глупави хапчета и подобни варианти, това е мода сред неуравновесените тийнейджъри, ти претендираш да си силен мъж.
Защо просто не отидеш да отговориш достойно на този, пред когото се унижаваш, защото ти плаща веднъж месечно, защо не се извиниш на децата си, които всяка коледа ти звънят, а ти прекъсваш телефона и изключваш мобилния? И най-сетне, защо не идеш пред тази, която те роди, погледни я в очите и поне на нея признай колко голям страхливец си. И ако имаш поне малко смелост просто подреди живота си (нали мразиш хаоса) вместо да бяхаш от него.
Лош сън, наЛи? Хайде да не го превръщаме в реалност. Действай...