Мрак се спусна по голите стени. Пукнатините, които прерязваха тавана сега изглеждаха по-зловещи и озъбениот всякога. Влагата беше силна и задушаваше. Сякаш целият вздух бе просмукан от нея. Вратата проскърца и се чуха тихи стъпки. Стъпки, които си нямаха нито човек, нито сянка. Идваше. Сега ли щеше да го вземе със себе си или щеше да му даде малко време?
Мишо се събуди, облян в пот. Целият се тресеше от болезнената кашлица и новата треска. Но повече трепереше от страх. знаше,че тези стъпки от съня му са знак, че скоро наистина ще го отведат. Не искаше да буди майка си. Старицата тъкмо преди малко беше легнала, уморена от грижите и тревогите през деня. По лицето й все още личаха сълзите които беше проронила,мислейки за слабото восъчно лице на момченцето си. А Мишо знаеше колко тревоги създаваше на майка си, защото горката женица така се терзаеше, че не може да го заведе в болница, а и лекарят каза, че нямало смисъл.
Колко е тъмна нощта. И така тиха... но не, отнякъде се чува песен. мишо никога не бе слушал по-прекрасна мелодия. Така нежна , никаква тъга нямаше в нея, дори се долавяше раост. Нима има хора, които са щастливи? Прзорецът се отвори с трясък и музиката влезе в стаята. беше красиво момиче, което свиреше на лира. Очите й се усмихваха и сякаш даряваха светлина на всяко кътче в стаята, до което достигаше погледът им.
- Ще събудиш...- започна мишо, но момичето му направи знак да замълчи.
- не се бой, никой няма да чуе.
-Значи ти ще ме отведеш...знаеш... на онзи свят?
- не знам за кой свят говориш, момче, но да, ще те отведа оттук. Ти трябва да бъдеш другаде.
Момичето хвана Мишо за ръка и двамата тръгнаха към прозореца. Момчето се спря за миг.
-Чакай. Нима никога няма да се върна?
-О, ще се върнеш. Но първо трябва да да дойдеш с мен. Трябва да научиш някои неща.
Двете деца изчезнаха в звездната нощ.