-"Не искам да се оставям по течението, не искам да разчитам и на вятъра. Аз имам свои сили и своя посока, мога и искам да продължа напред."
колко често повтарях тези думи наум и наглас. Колко често ги изписвах по ръцете си, сгтените, чиновете в училище. Вярвах си, че имам избор, че аз решавам всичко и нищо не може да ме сломи. Забравих ли болката, която изпитах при първите сблъсъци. Нима тогава не се запитах: "Ама всичко ли зависи от мен?" Проклети чувства, проклети емоции, правят ме ужасно слаба всеки ден.
Думи. Летят навсякъде около теб и дори се чудиш откъде се появяват и дори ти казват важни неща.
Тъмно е. Всички спят. Чудесно, никой не говори и ги няма проклетите думи! Те ми пречат, ужасяващо много ми пречат, карат ме да виждам вътре в себе си и да си докажа, че не съм силно колкото искам.
-Не говори, Мария. Замълчи. Не ми разкривай всичко. Просто си спомни за онова слънце. Слънцето, което беше осветило всички, беше осветило целия ден и ти се смееше. Разваше се на златото, което плуваше и в най малката локва. Усмихваше се и не мислеше за думите. Не мислеше за хората, Мария.
Беше топло. Ние се разхождахме. Познавахме ли се изобщо? Нищо. Бяхме там, двечките. Беше невероятно весело. Хапвахме сладко, шоколад ли беше?Заболя ме зъб, помиш ли? Беше толкова отдавна. Какво се случи? Защо слънцето се скри?
Защо не се показа слънцето? Защо ти не се усмихна повече така?
Сянка. Не обичам сенките. Сиви, хладни и задушаващи са. Те не са за нашия свят. А ги допускаме. Защо ли те питам дали помниш. Ти още трепериш от студ. Студено ли ти е, Мария? Защо си така гневна. Не! Не ги чупи, Мария. Не чупи огледалата. Образите ще станат ужасно много, толкова много, че ще загубиш себе си сред тях. Върви. Не се връщай назад. Не слушай думите. Не поглеждай отраженията.
Не се оставяй на течението и не разчитай на вятъра. Ти имаш път и посока, можеш и искаш да продължиш напред. Назад не е вчерашната посока, Мария, напред не е утрешна. Върви сега. Не се оглеждай. Върви.