Не спирам да мисля за какви ли не неща. Често покрай целия този хаос забравям да се вгледам в някои важни неща. Забравям дори за себе си. Днес затворих за малко очи. Затворих ги отвъд съня, далече от всички увлечения и задължения и си подарих няколко безценни мига.Една картина, която така обичам, а така отдавна не съм виждала. Да, отново видях любимото ми море. наистина любимо, фантастично, онези невероятни багри,коиот има само през зимата.
Затворих очи. Нямаше музика, нямаше говор. Мощно бушуваха само силните вълни, заливаха брега и даряваха нову форми на жълто кафевия пясък. Водата навътре беше невероятно преливане на цветове- от най-мрачното синьо,което скрива необятни дълбини до нежно синьо-зелено,кото дори побелява,щом вълната стигне до своята последна спирка. небето бе мрачно, слънцето все още даваще знак,че не ще се оттегли скоро, но сивата вълна на зимните облаци го криеше само за себе си. И так през оловената завеса на на небето току се прокрадваше лъч светлина и дълго играеше със златното си отражение.
Вятър и вълни,каква музика. Аз седя, пясъкът е студен и мокър и лдената вода ме застига, но не мога да се откъсна. Не искам и за миг да отворя очи. Приказката, картината ме е завладяла аз  я усещам, вдишвам я, вкусвам соленината й.
Но това са сълзите ми.
Защото морето ми е далече,моето море. Ще го видя скоро, но дотогава, поне мога да видя в сивя бетон и сгушените в мъгла планини, моята малка картинка, да почувствам себе си.