Един ден самотата ще си отиде и ще дойде щастието. Един ден аз ще се усмихвам на изгревите и ще забравя, че има залези. Един ден...той ще дойде. Но сега съм чужда. Чужда, дори и в моя дом. Сега тъгата е моя спътница. Безкрайна тъга, тя ме преследва, а аз...се смея. Смея се, превивам се от смях...за да не се разплача. Усмихвам се на тази ухилена тълпа и не се забелязват сълзите в очите ми... а тях ще ги има. Докато не дойде един ден, когато слънцето ще изгрее не само на хоризонта, а вътре в мен. Ще погали с топлите си лъчи бучката лед, която е сковала сърцето ми. Този лед е от вас, мили хора.

Защото сте толкова мили, че ме предавате.

Защото сте толкова мили, че ме лъжете.

Защото сте толкова мили, че ме ограбвате.

Защото сте толкова мили, че се ядете един друг.

Всеки ден...

Но аз преглъщам и трупам лед...докато замръзна напълно

Като вас.

Но това няма да стане. Вярата няма да загине в мен. Аз все още вярвам, че...

Един ден самотата ще си отиде и ще дойде щастието. Един ден аз ще се усмихвам на изгревите и ще забравя, че има залези. Един ден...

 Дора Бора

 

1.05.2007

Не знам дали умишлено търсиш контраста между тъгата и радостта ; между отчаянието и надеждата ... но определено двете крайности са ясно видими . Може би така се откроява по-добре чрез едната другата . Също винаги ми е било интересно как може да звучат творбите ти толкова реалистично , при положение , че сама си ми казвала , че пишеш не от собствен опит...щом можеш да се поставяш в такива най-различни ситуации и настроения това е наспорим фактор за богата душевност. Поздрави
Вилик