Беше мека зимна вечер. Старият скитник се разхождаше по плажа. Събра сухи клони и седна в пясъка. Морето беше много спокойно. От брега то изглеждаше като голямо черно огледало, в което се отразяваха ясните звезди. Луната беше високо. Тази нощ имаше пълнолуние, но старецът гледаше само в безкрайната морска шир. Сгушен в скъсаното си палто, скитникът мислеше за живота си. Той си нямаше никого. Всички го гледаха с погнуса, децата бягаха от него, а той бе само един нещастен човек. Чудеше се старият клошар, дали наистина е лишен от радостта? “Да, аз си нямам никого, нямам пари, не живея в къща, но нима нямам нещо повече от другите хора?”-питаше се клошарят,докато наблюдаваше лекото помръдване на водата. Беше тихо. Чуваха се само крясъците на гларусите, отдалечения лай на някое будно куче и тук-там мърморенето на минаваща кола.

         Скитникът запали сухите клони с измачканият си кибрит. Докато грееше ръцете си той си помисли:”Та аз имам пред себе си това море, то е толкова красиво. Как да не обичаш нещо така величествено? Как да не живееш за него?”. Клоните пращяха. Старецът извади от джоба на палтото си коричка хляб-последната, стопли я на огъня и я изяде на бавни хапки. “Господи, ти си ни дал любовта. Помогни ми да обичам поне едно нещо в живота си-тази прекрасна природа.”- каза си клошарят и се загледа в тъмния хоризонт. Времето напредваше. Скоро всичко утихна. Долавяше се единствено лекото разбиване на водата в брега. Скитникът се сгуши още повече в палтото си, защото беше станало много студено. Огънят догаряше. Очите на бедняка се затваряха. Той чувстваше нещо странно, сякаш тази нощ щеше да бъде последна. Изведнъж клошарят стана и извика:

- Боже! Помогни на своите чада да запазят това, което си им дал. Ти си любов! Само Ти ще подтикнеш хората да опазят живота и природата. Аз, беднякът, оцених творението Ти и открих смисъла в живота си- любовта, уви твърде късно! Дано с всичкото си това безразличие и безсърдечност, човечеството да не погуби това, което Ти, Господи тъй щедро си му дал...

Със сетни сили скитникът направи няколко крачки и се строполи на студеният пясък.

Зазоряваше се. Първите лъчи на слънцето се показаха иззад хоризонта и осветиха брега. Там, на белия пясък бяха пръснати от вятъра въглени и сажди, а до един изгорял клон лежеше възрастен клошар. Студеното му тяло беше загърнато в парцаливо и мръсно палто, по сивата му брада имаше сухи трохи от хляб, застиналите му очи гледаха нагоре, към небето- към Бога. Бог е любов, казваше старецът. Той се беше научил да обича живота и прекрасното нощно море. Уви, тялото му лежеше безжизнено върху пясъка, наоколо прелитаха белите чайки, колите бръмчаха по улицата и никой не знаеше, че там, на брега на морето, един човек е открил любовта в последните часове на живота си.

Не знам дали това може да се приеме за есе. Въпреки това, докато го писах си мислех, това ли е нашата тъжна действителност? Тъкмо си открил за какво искаш да живееш и животът ти свършва? Може би просто е нужно всеки от нас да потърси любовта, осмисляща живота му, навярно това е любовта към самия живот.

Дора Солакова