Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Това съм аз: моите разкази, мечти и надежди, моите размисли за нещата около мен. Моят път.
Автор: dorabora Категория: Хоби
Прочетен: 115772 Постинги: 70 Коментари: 42
Постинги в блога от Февруари, 2008 г.
26.02.2008 02:56 - Лека нощ
На Вили
Отнасям се към страната на сънищата. Ще те чакам там, любим боецо. Ще протегна длани, за да те прегърна, ще се приближа да ти даря целувките си. Ще те докосвам, макар и насън, за да е по-прекрасна утринната реалност.
Лека нощ, обич моя, аз ще бъда с теб дори в нощта, далечна,но безкрайно влюбена в теб. Сънувай ме, дори и да те мъчи това разтояние, защото знай,че утре отново ще съм стеб. Ще погаля косте ти, ще се огледам в очите ти, за да се почувсвам обичана и да ти даря своята любов.
А сега заспивай, с трепет всърцето, в очакване на утрешния ден.
Лека нощ!
Категория: Хоби
Прочетен: 714 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 26.02.2008 03:04
Не стреляй така безпощадно, стрелецо,
не стреляй!
Стрелите спести си, спести и кръвта.
До своите мъки допуснах те аз във двореца,
а ти в благодарност ме гониш в ноща.

Не бъди така с мене жесток,безпощаден,
погали ме, вземи от мен малко любов
И с нея тръгни,не за кръв,
a за нежност бъди жаден,
и в очите ти скам да видя пламъка нов.

Не стреляй така безпощадно, стрелецо,
не стреляй.
Стрелите спести си, спести и кръвта.
Аз жертва поредна не исам да бъда
гонитбата свърши, мечтая за край на скръбта.
Категория: Хоби
Прочетен: 711 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 01.03.2008 17:28
25.02.2008 22:45 - Просто за мен
Не спирам да мисля за какви ли не неща. Често покрай целия този хаос забравям да се вгледам в някои важни неща. Забравям дори за себе си. Днес затворих за малко очи. Затворих ги отвъд съня, далече от всички увлечения и задължения и си подарих няколко безценни мига.Една картина, която така обичам, а така отдавна не съм виждала. Да, отново видях любимото ми море. наистина любимо, фантастично, онези невероятни багри,коиот има само през зимата.
Затворих очи. Нямаше музика, нямаше говор. Мощно бушуваха само силните вълни, заливаха брега и даряваха нову форми на жълто кафевия пясък. Водата навътре беше невероятно преливане на цветове- от най-мрачното синьо,което скрива необятни дълбини до нежно синьо-зелено,кото дори побелява,щом вълната стигне до своята последна спирка. небето бе мрачно, слънцето все още даваще знак,че не ще се оттегли скоро, но сивата вълна на зимните облаци го криеше само за себе си. И так през оловената завеса на на небето току се прокрадваше лъч светлина и дълго играеше със златното си отражение.
Вятър и вълни,каква музика. Аз седя, пясъкът е студен и мокър и лдената вода ме застига, но не мога да се откъсна. Не искам и за миг да отворя очи. Приказката, картината ме е завладяла аз  я усещам, вдишвам я, вкусвам соленината й.
Но това са сълзите ми.
Защото морето ми е далече,моето море. Ще го видя скоро, но дотогава, поне мога да видя в сивя бетон и сгушените в мъгла планини, моята малка картинка, да почувствам себе си.
Категория: Хоби
Прочетен: 688 Коментари: 0 Гласове: 0
22.02.2008 12:48 - Отчаяние
Тъмнина. Мрак обви душите им, студът скова дробовете им. Не можеха да дишат, не виждаха и не чуваха нищо,но трябваше да вървят към жестоката си съдба. Кой открадна очите им, та дори не знаеха накъде върят? Вече нямаха вяра, загубиха я или някой я открадна, никой не помнеше.  И нов порив на вятъра, отново студ.
нещо светло пробива слепотата. Боли.  Светлината изгаря. А така се надяваха някога да я видят... не. Те не искат тази светлина, не искат огъня,който тя носи. Изгаря. Това смъртта ли е? Защото не е надежда, не е нищо добро.
Лекота. Свободни движения. Водата ги заобикаляще. Със силата си ги хвърляше и разпръсваше. Някои разбиваше в камъните с такава мощ, че кръвта им се смесваше с пяната на вълните. Солен вкус. Море и кръв, отчаяние, болка. Въздухът свършва. Страх. Колко е болезнен страхът. Така силна болка, а дори не знаеш къде и как я изпитваш и от какво. И няма изход. И само стъпки се чуват, а стъпките си нямат човек...
Прах. Полепва се по мокрите тела. Всичко си отива. Но не иска да замине без да нанася болка. Прах и сол в раните. Парещ,но неизгарящ огън. И тази песен... най-тъжната цигулка, последната засвири сега. За тях. Те искат да умрат сега. Сега! Не могат повече. И отново е студено...
Какъв сън...
Категория: Хоби
Прочетен: 613 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 24.02.2008 19:40
04.02.2008 12:06 - Един ден
Един ден самотата ще си отиде и ще дойде щастието. Един ден аз ще се усмихвам на изгревите и ще забравя, че има залези. Един ден...той ще дойде. Но сега съм чужда. Чужда, дори и в моя дом. Сега тъгата е моя спътница. Безкрайна тъга, тя ме преследва, а аз...се смея. Смея се, превивам се от смях...за да не се разплача. Усмихвам се на тази ухилена тълпа и не се забелязват сълзите в очите ми... а тях ще ги има. Докато не дойде един ден, когато слънцето ще изгрее не само на хоризонта, а вътре в мен. Ще погали с топлите си лъчи бучката лед, която е сковала сърцето ми. Този лед е от вас, мили хора.

Защото сте толкова мили, че ме предавате.

Защото сте толкова мили, че ме лъжете.

Защото сте толкова мили, че ме ограбвате.

Защото сте толкова мили, че се ядете един друг.

Всеки ден...

Но аз преглъщам и трупам лед...докато замръзна напълно

Като вас.

Но това няма да стане. Вярата няма да загине в мен. Аз все още вярвам, че...

Един ден самотата ще си отиде и ще дойде щастието. Един ден аз ще се усмихвам на изгревите и ще забравя, че има залези. Един ден...

 Дора Бора

 

1.05.2007

Категория: Хоби
Прочетен: 716 Коментари: 1 Гласове: 0

Елин Пелин ме вдъхнови да напиша това. 

Боб. Представи си огромна тенджера. Толкова голяма, че ръбовете й не се виждат. Пълна е с  шарен боб. Тази чорба ври на бавен огън. Нито едно бобче не е еднакво с друго. Всяко завира за различно време. ( Нали често ти казват: “ така и не ти увря главата!” “ Докато лудите се налудуват мъдрите си мъдруват” – и се уреждат. Докато онези, с неуврелите глави и онези, дето не са се налудували...)

Шарен боб. От една страна, това са всички страни на нашия свят – добри, лоши, не съвсем добри, не съвсем лоши... От друга страна – може и да сме ние самите.

Но да се върнем към света. Когато чорбата ври се появяват малки балончета – също като малки острови сред безкраен океан. Едно от тези островчета  е моят собствен свят или твоят. Той е такъв, какъвто го създадеш... Само твой, но все пак е част от околния свят, защото не можеш (няма как!) да се отделиш от чорбата. Да, така  си е, има много други балончета освем твоето, добре е да се съобразяваш с тях.  Голямо бобено размишление!  А животът си тече, бобът ври, всичко се променя, твоето болонче ще се пукне някога, но защо да мислим за  това?  Искам да направя моето балонче,моето малко островче добро за мен, да живея живота си , да съм  полезна за себе си ....

Много философии на празен стомах! Хайде! Бобът превря! Време е за хапване!

 Дора Бора

Октомври 2005

Категория: Хоби
Прочетен: 1517 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 05.02.2008 00:48

 

Глава лук.  Откъдето и да я погледнеш, изглежда различно. Най-отгоре са грубите люспи. Представи си, че около тази глава лук е цялото ти обкръжение – приятели, близки, семейство. Всеки вижда жълто-оранжевата люспа от своя гледна точка, включително и ти имаш собствена представа за сърцевината на зеленчука. Ти решаваш кого ще допуснеш до вътрешността. Самият ти също можеш да обелиш своя лук. Това е много трудно – често те кара да рониш сълзи, да се разочароваш. За да стигнеш до сърцето на лука е нужно да белиш много и не само своята собствена глава.

Разбра ли вече? Тази глава лук си ти, сърцевината й е твоята истинска същност. Често тя се оказва доста по-различна от твоята и чуждата първоначална представа. Всички слоеве са маски на истинското ти “аз”. Те прикриват същността, изкривяват я, или ти помагат да се докоснеш до нея.

Остави лука настрана. Опознай себе си. Открий се, разкрий се изпод множеството маски. Трудно е! Трябва да опознаваш и другите – да “обелиш много лук”... Опознавайки себе си и другите, намирайки собствената си същност ще откриеш своята светлина, своя Път – смисъла на живота си.

Разбра ме, нали? А сега да оставим нравоучението, да нарежем лучец в салатката и да полеем откритието с една “Карнобатска”!

 Дора Бора

Октомври 2005
Категория: Хоби
Прочетен: 848 Коментари: 0 Гласове: 0

         

            Беше мека зимна вечер. Старият скитник се разхождаше по плажа. Събра сухи клони и седна в пясъка. Морето беше много спокойно. От брега то изглеждаше като голямо черно огледало, в което се отразяваха ясните звезди. Луната беше високо. Тази нощ имаше пълнолуние, но старецът гледаше само в безкрайната морска шир. Сгушен в скъсаното си палто, скитникът мислеше за живота си. Той си нямаше никого. Всички го гледаха с погнуса, децата бягаха от него, а той бе само един нещастен човек. Чудеше се старият клошар, дали наистина е лишен от радостта? “Да, аз си нямам никого, нямам пари, не живея в къща, но нима нямам нещо повече от другите хора?”-питаше се клошарят,докато наблюдаваше лекото помръдване на водата. Беше тихо. Чуваха се само крясъците на гларусите, отдалечения лай на някое будно куче и тук-там мърморенето на минаваща кола.

         Скитникът запали сухите клони с измачканият си кибрит. Докато грееше ръцете си той си помисли:”Та аз имам пред себе си това море, то е толкова красиво. Как да не обичаш нещо така величествено? Как да не живееш за него?”. Клоните пращяха. Старецът извади от джоба на палтото си коричка хляб-последната, стопли я на огъня и я изяде на бавни хапки. “Господи, ти си ни дал любовта. Помогни ми да обичам поне едно нещо в живота си-тази прекрасна природа.”- каза си клошарят и се загледа в тъмния хоризонт. Времето напредваше. Скоро всичко утихна. Долавяше се единствено лекото разбиване на водата в брега. Скитникът се сгуши още повече в палтото си, защото беше станало много студено. Огънят догаряше. Очите на бедняка се затваряха. Той чувстваше нещо странно, сякаш тази нощ щеше да бъде последна. Изведнъж клошарят стана и извика:

- Боже! Помогни на своите чада да запазят това, което си им дал. Ти си любов! Само Ти ще подтикнеш хората да опазят живота и природата. Аз, беднякът, оцених творението Ти и открих смисъла в живота си- любовта, уви твърде късно! Дано с всичкото си това безразличие и безсърдечност, човечеството да не погуби това, което Ти, Господи тъй щедро си му дал...

Със сетни сили скитникът направи няколко крачки и се строполи на студеният пясък.

Зазоряваше се. Първите лъчи на слънцето се показаха иззад хоризонта и осветиха брега. Там, на белия пясък бяха пръснати от вятъра въглени и сажди, а до един изгорял клон лежеше възрастен клошар. Студеното му тяло беше загърнато в парцаливо и мръсно палто, по сивата му брада имаше сухи трохи от хляб, застиналите му очи гледаха нагоре, към небето- към Бога. Бог е любов, казваше старецът. Той се беше научил да обича живота и прекрасното нощно море. Уви, тялото му лежеше безжизнено върху пясъка, наоколо прелитаха белите чайки, колите бръмчаха по улицата и никой не знаеше, че там, на брега на морето, един човек е открил любовта в последните часове на живота си.

Не знам дали това може да се приеме за есе. Въпреки това, докато го писах си мислех, това ли е нашата тъжна действителност? Тъкмо си открил за какво искаш да живееш и животът ти свършва? Може би просто е нужно всеки от нас да потърси любовта, осмисляща живота му, навярно това е любовта към самия живот.

 

Дора Солакова

Категория: Хоби
Прочетен: 1515 Коментари: 2 Гласове: 0
Последна промяна: 04.02.2008 14:22

Мечтая да имам истински приятели.

            Тази мечта аз прилежно сгънах, пуснах я в бутилка и... я оставих в ръцете на морето. Може би някога тя ще излезе от стъкления си затвор, ще заплува сред отразените късчета злато на слънцето и луната. Ще се срещне с други сбъднати мечти. Сама я затворих. Заключих я в лъжите, обидите и всичкото зло, което срещнах, когато я написах. Сложих мечтата си в това шише, може би за да отлежи, може би с онази топла надежда, че... някога сама ще излезе.

            Мечта в рамка. Това си мисля сега, докато наблюдавам спокойното море през прозореца. Както тази жива картина е твърде непостижима за рамката на прозореца, така и така и бутилираните мечти  са още по-болезнено далечни.

            Проклети рамки! Колко тъга има в тях, колко разочарование.Как боли, как ужасно боли, когато усетиш безсилието си срещу живота... срещу времето. Тази моя голяма мечта да срещна някъде доброто е като да търся четирилистна детелина...Толкова трудно, толкова трудно, че се отказвам и ... бутилката в морето!

            Но сякаш самата аз съм затворена в този стъклен капан. Това естествено ли е? В природата на човека ли е да изоставя мечтата си, да изоставя себе си, да се затваря в рамка?

Ненавиждам тесните пространства. Тези рамки са тесни за мечтите. Не бива да се затварям сама и да забравям да живея.

Да живея? Да, ще живея, ще строша своята бутилка, ще взема мечтата си и с нея ще вървя напред, защото рамките са винаги тесни за мечтите, защото макар и кратък и единствен, животът трябва да се изживее като една мечта.

 Дора Бора

07.05.2006

Категория: Хоби
Прочетен: 847 Коментари: 0 Гласове: 0
01.02.2008 14:21 - Борба

Стоя сама срещу света злочест

            И сякаш вързани са моите ръце

            И крачка пред неправдите не мога да направя.

            Очите ми – те виждат само мрака в моето сърце

Душата ми – лелее победната наслада.

Но лишена от борбата,

Осъдена е да гори във Ада...

 

Заключена във собствените си окови

Стена аз безспир, проклинам си съдбата.

О, искам аз срещу безумието на света

Безумно, без оръжие да се изправя...

Но тежки удари понасям от Греха

А слънцето в безкрая  ще изгрява...

Категория: Хоби
Прочетен: 722 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 04.02.2008 14:24
01.02.2008 14:21 - Живот с мисъл

 

                                                                                  За него –живота –

                                                                                  Направил бих всичко...

                                                                                                          Н.Й. Вапцаров

 

 

            ...И тогава, в онази нощ, аз видях далечна Светлина. Беше скрита от призрачна мъгла. Далече...много далече. Чух моя глас, ветре, в себе си: “Трябва много път да извървиш, да минеш Отвъд, за да достигнеш Светлината”.

            “ Но какво ще се случи тогава? Това... смъртта ли е?” – попитах... себе си.

            “Смъртта? О,не! Смъртта не съществува Още. Това е Твоята Светлина... там, Отвъд.Навярно ще има и други. Но ти стигни първо до тази...”

            Светлината изчезна. Тишина. Тишината, в която отворих очи.

            Сън? Не, нищо не ми подсказваше, че всичко това е било просто сън. Светлината, която видях ме привличаше...така силно. Започнах да вземам непонятни за мен решения. За бъдещето ми. Усетих какво желая истински. Времето течеше, картината се избистряше. Ясни цели и мечти изникваха в съзнанието ми.

            “Светлината?” – попитах.

            Не още, това е Пътят, това е животът.

            Път? Живот? Защо Живот?

            Живот с мисъл, живот с Път.

            Към Светлината?

            Отговор няма. Търся го. Но... сякаш чух...

ВЪРВИ!

Категория: Хоби
Прочетен: 588 Коментари: 0 Гласове: 0

Един обикновен ден с една обикновена сутрин.

                Имам три дена до заминаването си в чужбина.Това прави обикновения ми ден необикновено труден.Аз още не знам със сигурност дали искам да замина!

                Пия си сутрешното силно турско кафе на балкона. Поглеждам напред – морето...

Доброто старо Черно море. Как ще ми липсва... В чуждата страна сигурно също има море.Може би не е толкова мръсно. Е, ако има и там гларуси, които да ти крадат баничката... А имат ли банички? Дано, не мога без вкусна мазна баница със сирене... В чужбина със сигурност има много различни вкусотии. Вместо сух шпек “Перелик” ще се тъпча с френска шунка и баварски наденички. Какво има още в хладилника? Погледът ми се спира върху кофичка кисело мляко – българско. По света българското кисело мляко било внос от Турция! Аз и без това не обичам много кисело мляко – ще мина и без вкуса на уникалната млечно-кисела бактерия. В края на крайщата, след като повечето чужденци са със завидно телосложение, сигурно има какво да се яде и то не е със съмнителен произход. Тази мисъл се търкаля в главата ми, докато разглеждам парче салам и неволно си мисля за оня виц за месаря и купувача, в който се казваше: “Съвсем прясно е, до преди малко лаеше”...

                Ето че съм на спирката. На надрасканата пейка със счупена облегалка сме петима. Отляво – обичайните пенсионери, които лениво пушат “Шипка” пакет и обсъждат синьото и червеното в нашенската политика. Отдясно – две жени, малко над средна възраст, развълнувано бълват квартални клюки. Неволно се заслушвам в разговора им.

-          То това, Германията е голямо нещо! Всичко чисто, работа има, цивилизация, мила, цивилизация!

-          Цивилизация, ама точно в цивилизацията е скучно да се живее. Синът ми сега се върна. Каза, че не му се живее там, било студено, чисто, има работа, но хората и самата страна – студени!

-          Студено, ама пари има! Тук може и горещо да му е, ама ще гладува.

-          Не си права, не си...

Автобусът идва и не успявам да изслушам разговора им. Качвам се заедно със старците. Те вече са сменили темата:

-          По чужбина ще ми ходят! Реализация нямало тука. То като ги мързи да гледат! Все плачат, все искат повече пари, по-добра служба. За едно дърво неокастрено плачат те! Няма да седнат да учат... Ние едно време...

-          Ти го остави това едно време. Нашата песен вече е изпята. Сега младите ги е страх от труда. Само че, където и да отидат, работа трябва! Винаги ще почнат от нула. В Европата заплатите са големи, но и цените им по-високи...

Погледът ми се спира на една сграда, над която се развяват две знамена – българското и това на Европейския съюз. Кое да избера – Родна България или Цивилизована Европа? България е в Европа! По местоположение – да, но иначе?

Звънът на мобилния ми телефон ме отделя от мислите. Приятелката ми предлага да се видим. Приятелите! Тук са всичките ми приятели. Там ще бъда сама. Е, приятелите не са вечни. Ще си намеря нови, аз съм общителен човек.

Поглеждам към група туристи, събиращи тен. Вижте ги колко са смешнти и заблудени! Чужденци са, объркани са. Нали не са си у тях.

Аз ще бъда чужденец?! Объркана, заблудена, смешна и ЧУЖДА? Не искам да ме приемат за чужденец! Ще науча езика добре и няма да ме разпознават. Пък и съм с добра ориентация, няма да съм заблудена.

Прибирам се вкъщи. Не е ли време за заветното решение? Аз нямам  такова. Какво, какво да избера? Решавам, че ще оставя нещата да вървят естествено.

На сутринта разбирам, че международният ми паспорт ще се бави още 5-6 дена. Е, и да искам не мога да замина сега. Така става в България...

 

2005 г.

 Дора Солакова

 

Категория: Хоби
Прочетен: 1938 Коментари: 4 Гласове: 0
Последна промяна: 01.02.2008 16:15
01.02.2008 14:17 - Боли

Боли. Боли ме, защото получих удар. Най-много боли от ударите на живота. Когато се сблъскаш с реалния свят боли много.

         За лъжата, лицемерието и омразата знаех само от приказките, а там всичкото това зло бива побеждавано. И когато знаеш за нещо само на теория е лесно да си кажеш: “Не ме е страх! Няма да се случи на мен!”

         Когато обаче го видиш и усетиш на свой гръб, наистина е различно! Сърцето ти се дави в обида и тъга, но някъде в това мътно блато блещука светлинка. Тя е бледа и едва потрепва.В нея намираш смисъл...

         Смисълът, това е борбата. Да се боря тази светлинка да се превърне в огън, огън, който да топли и свети, но не изгаря. Светлината – това са целите и мечтите. Трябва просто да вървя напред, въпреки  силните удари.

         Да, ударите на живота ме размазват, те проливат кръв от душата ми и сълзи от очите ми. Боли...

         Боли, но в борбата е надеждата. Нищо не се получава даром. Трудно е, когато го осъзнаеш, когато го почувстваш. Не трябва да разчиташ на другиго, за да ти предаде урок за живота. Този урок си го преподаваш сам.

         Боли... Но посоката не бива да се сменя – напред!Нека си  помогна  сама в разпалването на огъня!

Дора Солакова"04

Категория: Хоби
Прочетен: 642 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 04.02.2008 14:28
01.02.2008 14:15 - Тя

... И Тя стои там, с подрязани крила, гледа към небето и иска да лети сред белите облаци, но желязото и болката я спират и тя остава там, зад решетките. Тя не е просто птица, а една Душа. Душата, която не може вечно да живее затворена и ограничена. Не може да се подчинява винаги на нормите и на стандарта. Иска да се рее в небето – спокойно и леко. Иска да се различава, за да се отдели от еднаквостта, но й е трудно.

         Тя е като птица в клетка. А тази клетка сякаш няма врата. И от какво се оплаква? Нали получава храна и вода. Има толкова материални облаги. Може би просто тази Душа иска малко свобода. Да полети, дори за миг! За жалост свободата е скъпа.Твърде голям лукс е!

 А ДА СИ СВОБОДЕН И РАЗЛИЧЕН ЕДНОВРЕМЕННО – ТОВА Е ПОЧТИ НЕПОСТИЖИМО!

... Под сребристата светлина на луната Тя отново стои в клетката. Оглежда всичко извън дебелите решетки. Да, всяко нещо си е там, непроменено. Само Тя е ограбена. Поглежда отново подрязаните си криле. Раната в Душата й боли непоносимо. Отново се взира навън, наблюдава звездното небе и отново се отнася в своя сън. Сън, обкован с вериги. Сън, все пак дарен с криле. Нека полети, дори за миг!

Дора Солакова"04

Категория: Хоби
Прочетен: 13895 Коментари: 3 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: dorabora
Категория: Хоби
Прочетен: 115772
Постинги: 70
Коментари: 42
Гласове: 218
Архив
Календар
«  Февруари, 2008  >>
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
2526272829