Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Това съм аз: моите разкази, мечти и надежди, моите размисли за нещата около мен. Моят път.
Автор: dorabora Категория: Хоби
Прочетен: 121135 Постинги: 73 Коментари: 42
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5

         

            Беше мека зимна вечер. Старият скитник се разхождаше по плажа. Събра сухи клони и седна в пясъка. Морето беше много спокойно. От брега то изглеждаше като голямо черно огледало, в което се отразяваха ясните звезди. Луната беше високо. Тази нощ имаше пълнолуние, но старецът гледаше само в безкрайната морска шир. Сгушен в скъсаното си палто, скитникът мислеше за живота си. Той си нямаше никого. Всички го гледаха с погнуса, децата бягаха от него, а той бе само един нещастен човек. Чудеше се старият клошар, дали наистина е лишен от радостта? “Да, аз си нямам никого, нямам пари, не живея в къща, но нима нямам нещо повече от другите хора?”-питаше се клошарят,докато наблюдаваше лекото помръдване на водата. Беше тихо. Чуваха се само крясъците на гларусите, отдалечения лай на някое будно куче и тук-там мърморенето на минаваща кола.

         Скитникът запали сухите клони с измачканият си кибрит. Докато грееше ръцете си той си помисли:”Та аз имам пред себе си това море, то е толкова красиво. Как да не обичаш нещо така величествено? Как да не живееш за него?”. Клоните пращяха. Старецът извади от джоба на палтото си коричка хляб-последната, стопли я на огъня и я изяде на бавни хапки. “Господи, ти си ни дал любовта. Помогни ми да обичам поне едно нещо в живота си-тази прекрасна природа.”- каза си клошарят и се загледа в тъмния хоризонт. Времето напредваше. Скоро всичко утихна. Долавяше се единствено лекото разбиване на водата в брега. Скитникът се сгуши още повече в палтото си, защото беше станало много студено. Огънят догаряше. Очите на бедняка се затваряха. Той чувстваше нещо странно, сякаш тази нощ щеше да бъде последна. Изведнъж клошарят стана и извика:

- Боже! Помогни на своите чада да запазят това, което си им дал. Ти си любов! Само Ти ще подтикнеш хората да опазят живота и природата. Аз, беднякът, оцених творението Ти и открих смисъла в живота си- любовта, уви твърде късно! Дано с всичкото си това безразличие и безсърдечност, човечеството да не погуби това, което Ти, Господи тъй щедро си му дал...

Със сетни сили скитникът направи няколко крачки и се строполи на студеният пясък.

Зазоряваше се. Първите лъчи на слънцето се показаха иззад хоризонта и осветиха брега. Там, на белия пясък бяха пръснати от вятъра въглени и сажди, а до един изгорял клон лежеше възрастен клошар. Студеното му тяло беше загърнато в парцаливо и мръсно палто, по сивата му брада имаше сухи трохи от хляб, застиналите му очи гледаха нагоре, към небето- към Бога. Бог е любов, казваше старецът. Той се беше научил да обича живота и прекрасното нощно море. Уви, тялото му лежеше безжизнено върху пясъка, наоколо прелитаха белите чайки, колите бръмчаха по улицата и никой не знаеше, че там, на брега на морето, един човек е открил любовта в последните часове на живота си.

Не знам дали това може да се приеме за есе. Въпреки това, докато го писах си мислех, това ли е нашата тъжна действителност? Тъкмо си открил за какво искаш да живееш и животът ти свършва? Може би просто е нужно всеки от нас да потърси любовта, осмисляща живота му, навярно това е любовта към самия живот.

 

Дора Солакова

Категория: Хоби
Прочетен: 1544 Коментари: 2 Гласове: 0
Последна промяна: 04.02.2008 14:22

Мечтая да имам истински приятели.

            Тази мечта аз прилежно сгънах, пуснах я в бутилка и... я оставих в ръцете на морето. Може би някога тя ще излезе от стъкления си затвор, ще заплува сред отразените късчета злато на слънцето и луната. Ще се срещне с други сбъднати мечти. Сама я затворих. Заключих я в лъжите, обидите и всичкото зло, което срещнах, когато я написах. Сложих мечтата си в това шише, може би за да отлежи, може би с онази топла надежда, че... някога сама ще излезе.

            Мечта в рамка. Това си мисля сега, докато наблюдавам спокойното море през прозореца. Както тази жива картина е твърде непостижима за рамката на прозореца, така и така и бутилираните мечти  са още по-болезнено далечни.

            Проклети рамки! Колко тъга има в тях, колко разочарование.Как боли, как ужасно боли, когато усетиш безсилието си срещу живота... срещу времето. Тази моя голяма мечта да срещна някъде доброто е като да търся четирилистна детелина...Толкова трудно, толкова трудно, че се отказвам и ... бутилката в морето!

            Но сякаш самата аз съм затворена в този стъклен капан. Това естествено ли е? В природата на човека ли е да изоставя мечтата си, да изоставя себе си, да се затваря в рамка?

Ненавиждам тесните пространства. Тези рамки са тесни за мечтите. Не бива да се затварям сама и да забравям да живея.

Да живея? Да, ще живея, ще строша своята бутилка, ще взема мечтата си и с нея ще вървя напред, защото рамките са винаги тесни за мечтите, защото макар и кратък и единствен, животът трябва да се изживее като една мечта.

 Дора Бора

07.05.2006

Категория: Хоби
Прочетен: 874 Коментари: 0 Гласове: 0
01.02.2008 14:21 - Борба

Стоя сама срещу света злочест

            И сякаш вързани са моите ръце

            И крачка пред неправдите не мога да направя.

            Очите ми – те виждат само мрака в моето сърце

Душата ми – лелее победната наслада.

Но лишена от борбата,

Осъдена е да гори във Ада...

 

Заключена във собствените си окови

Стена аз безспир, проклинам си съдбата.

О, искам аз срещу безумието на света

Безумно, без оръжие да се изправя...

Но тежки удари понасям от Греха

А слънцето в безкрая  ще изгрява...

Категория: Хоби
Прочетен: 759 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 04.02.2008 14:24
01.02.2008 14:21 - Живот с мисъл

 

                                                                                  За него –живота –

                                                                                  Направил бих всичко...

                                                                                                          Н.Й. Вапцаров

 

 

            ...И тогава, в онази нощ, аз видях далечна Светлина. Беше скрита от призрачна мъгла. Далече...много далече. Чух моя глас, ветре, в себе си: “Трябва много път да извървиш, да минеш Отвъд, за да достигнеш Светлината”.

            “ Но какво ще се случи тогава? Това... смъртта ли е?” – попитах... себе си.

            “Смъртта? О,не! Смъртта не съществува Още. Това е Твоята Светлина... там, Отвъд.Навярно ще има и други. Но ти стигни първо до тази...”

            Светлината изчезна. Тишина. Тишината, в която отворих очи.

            Сън? Не, нищо не ми подсказваше, че всичко това е било просто сън. Светлината, която видях ме привличаше...така силно. Започнах да вземам непонятни за мен решения. За бъдещето ми. Усетих какво желая истински. Времето течеше, картината се избистряше. Ясни цели и мечти изникваха в съзнанието ми.

            “Светлината?” – попитах.

            Не още, това е Пътят, това е животът.

            Път? Живот? Защо Живот?

            Живот с мисъл, живот с Път.

            Към Светлината?

            Отговор няма. Търся го. Но... сякаш чух...

ВЪРВИ!

Категория: Хоби
Прочетен: 609 Коментари: 0 Гласове: 0

Един обикновен ден с една обикновена сутрин.

                Имам три дена до заминаването си в чужбина.Това прави обикновения ми ден необикновено труден.Аз още не знам със сигурност дали искам да замина!

                Пия си сутрешното силно турско кафе на балкона. Поглеждам напред – морето...

Доброто старо Черно море. Как ще ми липсва... В чуждата страна сигурно също има море.Може би не е толкова мръсно. Е, ако има и там гларуси, които да ти крадат баничката... А имат ли банички? Дано, не мога без вкусна мазна баница със сирене... В чужбина със сигурност има много различни вкусотии. Вместо сух шпек “Перелик” ще се тъпча с френска шунка и баварски наденички. Какво има още в хладилника? Погледът ми се спира върху кофичка кисело мляко – българско. По света българското кисело мляко било внос от Турция! Аз и без това не обичам много кисело мляко – ще мина и без вкуса на уникалната млечно-кисела бактерия. В края на крайщата, след като повечето чужденци са със завидно телосложение, сигурно има какво да се яде и то не е със съмнителен произход. Тази мисъл се търкаля в главата ми, докато разглеждам парче салам и неволно си мисля за оня виц за месаря и купувача, в който се казваше: “Съвсем прясно е, до преди малко лаеше”...

                Ето че съм на спирката. На надрасканата пейка със счупена облегалка сме петима. Отляво – обичайните пенсионери, които лениво пушат “Шипка” пакет и обсъждат синьото и червеното в нашенската политика. Отдясно – две жени, малко над средна възраст, развълнувано бълват квартални клюки. Неволно се заслушвам в разговора им.

-          То това, Германията е голямо нещо! Всичко чисто, работа има, цивилизация, мила, цивилизация!

-          Цивилизация, ама точно в цивилизацията е скучно да се живее. Синът ми сега се върна. Каза, че не му се живее там, било студено, чисто, има работа, но хората и самата страна – студени!

-          Студено, ама пари има! Тук може и горещо да му е, ама ще гладува.

-          Не си права, не си...

Автобусът идва и не успявам да изслушам разговора им. Качвам се заедно със старците. Те вече са сменили темата:

-          По чужбина ще ми ходят! Реализация нямало тука. То като ги мързи да гледат! Все плачат, все искат повече пари, по-добра служба. За едно дърво неокастрено плачат те! Няма да седнат да учат... Ние едно време...

-          Ти го остави това едно време. Нашата песен вече е изпята. Сега младите ги е страх от труда. Само че, където и да отидат, работа трябва! Винаги ще почнат от нула. В Европата заплатите са големи, но и цените им по-високи...

Погледът ми се спира на една сграда, над която се развяват две знамена – българското и това на Европейския съюз. Кое да избера – Родна България или Цивилизована Европа? България е в Европа! По местоположение – да, но иначе?

Звънът на мобилния ми телефон ме отделя от мислите. Приятелката ми предлага да се видим. Приятелите! Тук са всичките ми приятели. Там ще бъда сама. Е, приятелите не са вечни. Ще си намеря нови, аз съм общителен човек.

Поглеждам към група туристи, събиращи тен. Вижте ги колко са смешнти и заблудени! Чужденци са, объркани са. Нали не са си у тях.

Аз ще бъда чужденец?! Объркана, заблудена, смешна и ЧУЖДА? Не искам да ме приемат за чужденец! Ще науча езика добре и няма да ме разпознават. Пък и съм с добра ориентация, няма да съм заблудена.

Прибирам се вкъщи. Не е ли време за заветното решение? Аз нямам  такова. Какво, какво да избера? Решавам, че ще оставя нещата да вървят естествено.

На сутринта разбирам, че международният ми паспорт ще се бави още 5-6 дена. Е, и да искам не мога да замина сега. Така става в България...

 

2005 г.

 Дора Солакова

 

Категория: Хоби
Прочетен: 1980 Коментари: 4 Гласове: 0
Последна промяна: 01.02.2008 16:15
01.02.2008 14:17 - Боли

Боли. Боли ме, защото получих удар. Най-много боли от ударите на живота. Когато се сблъскаш с реалния свят боли много.

         За лъжата, лицемерието и омразата знаех само от приказките, а там всичкото това зло бива побеждавано. И когато знаеш за нещо само на теория е лесно да си кажеш: “Не ме е страх! Няма да се случи на мен!”

         Когато обаче го видиш и усетиш на свой гръб, наистина е различно! Сърцето ти се дави в обида и тъга, но някъде в това мътно блато блещука светлинка. Тя е бледа и едва потрепва.В нея намираш смисъл...

         Смисълът, това е борбата. Да се боря тази светлинка да се превърне в огън, огън, който да топли и свети, но не изгаря. Светлината – това са целите и мечтите. Трябва просто да вървя напред, въпреки  силните удари.

         Да, ударите на живота ме размазват, те проливат кръв от душата ми и сълзи от очите ми. Боли...

         Боли, но в борбата е надеждата. Нищо не се получава даром. Трудно е, когато го осъзнаеш, когато го почувстваш. Не трябва да разчиташ на другиго, за да ти предаде урок за живота. Този урок си го преподаваш сам.

         Боли... Но посоката не бива да се сменя – напред!Нека си  помогна  сама в разпалването на огъня!

Дора Солакова"04

Категория: Хоби
Прочетен: 660 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 04.02.2008 14:28
01.02.2008 14:15 - Тя

... И Тя стои там, с подрязани крила, гледа към небето и иска да лети сред белите облаци, но желязото и болката я спират и тя остава там, зад решетките. Тя не е просто птица, а една Душа. Душата, която не може вечно да живее затворена и ограничена. Не може да се подчинява винаги на нормите и на стандарта. Иска да се рее в небето – спокойно и леко. Иска да се различава, за да се отдели от еднаквостта, но й е трудно.

         Тя е като птица в клетка. А тази клетка сякаш няма врата. И от какво се оплаква? Нали получава храна и вода. Има толкова материални облаги. Може би просто тази Душа иска малко свобода. Да полети, дори за миг! За жалост свободата е скъпа.Твърде голям лукс е!

 А ДА СИ СВОБОДЕН И РАЗЛИЧЕН ЕДНОВРЕМЕННО – ТОВА Е ПОЧТИ НЕПОСТИЖИМО!

... Под сребристата светлина на луната Тя отново стои в клетката. Оглежда всичко извън дебелите решетки. Да, всяко нещо си е там, непроменено. Само Тя е ограбена. Поглежда отново подрязаните си криле. Раната в Душата й боли непоносимо. Отново се взира навън, наблюдава звездното небе и отново се отнася в своя сън. Сън, обкован с вериги. Сън, все пак дарен с криле. Нека полети, дори за миг!

Дора Солакова"04

Категория: Хоби
Прочетен: 13945 Коментари: 3 Гласове: 0
<<  <  1 2 3 4 5
Търсене

За този блог
Автор: dorabora
Категория: Хоби
Прочетен: 121135
Постинги: 73
Коментари: 42
Гласове: 230
Архив
Календар
«  Май, 2018  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031