Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Това съм аз: моите разкази, мечти и надежди, моите размисли за нещата около мен. Моят път.
Автор: dorabora Категория: Хоби
Прочетен: 117192 Постинги: 71 Коментари: 42
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5  >  >>
29.03.2008 02:59 - ***
Не искам вече да събирам
парчета от разчупена душа,
къс след къс нареждам и прочитам
една проклета дума-
"аз"
Категория: Хоби
Прочетен: 595 Коментари: 0 Гласове: 0
29.03.2008 02:41 - Болка
Затворена в някаква стая,
усещам бодлива тъга.
Не виждам никъде края,
а чувам вече страха.
и някъде там зад стените
се моли и вика дете,
а аз само питам и питам
кога пак ще видя небе...
 
Категория: Хоби
Прочетен: 611 Коментари: 0 Гласове: 0
    Поредната вечер сам на бара. Цигарата дими, питието в чашата събира приглушените свтлини от цветните лампи. откъслечни разговори стигат до ушите му. Защо не се прибира вкъщи? Защо не се разходи малко навън? Чкак го все едно и също- поредната вечер сам. На бара, в парка, у дома. А толкова много хора има около него. Той винаги е сам. Харесва ли му?
Защо ли само го гледам? Защо мисля за неговия живот и забравям своя? А колко знам за себе си? Колко трябва да знам?
И аз съм сама на този бар. Цигарата гори. Гори и живтът ми, изгаря в самота. А толкова много хора има около мен. Правя този избор.
Всеки ден.
Да съм сама.
Харесва ми. Харесва ми дори болката от това, тя е приятна. Защото повече ме боли от онова острие, което толкова пъти ме пробождаше. Повече ме боли от примката около врата ми. Всички тези хора,многото, те ме задушават. Те ме убиват бавно. Но аз не потъвам. И съм пак сама на бара. И той е сам. Не го познавам и не искам. Това е един "той", който поредна вечер е сам. Неговият поглед е загубен сред цигарения дим. Може би търси нещо.
Хей, и аз търся!
Търся малко въздух, чист и живителен. търся бистра вода. Търся малък бряг. Търся топъл пламък. Търся да се уловя за нещо, за да продължа. Надежда ли търся? крада от нея всеки ден, макар и сама.
   
    Защо ти разказвам всичко това?Защо ли не те оставих и днес сам на бара? Защо и ти не ме остави?
Разкажи ми история. Различна. Но не ми я отнемай, не ми взимай самотата. Нека просто я споделим.
Поредната вечер сами на бара.
Категория: Хоби
Прочетен: 1672 Коментари: 4 Гласове: 0
24.03.2008 17:58 - ***
А искаше ми се да се усмихвам,
със смях да срещна този ден.
нямаше го слънцето на изток,
увяхна и лъчът последен в мен.
Поглеждам горе,  в небесата-
злорадо се усмихва пак нощта
и искам да се скрия и да плача
как искам да остана днес сама.
Категория: Хоби
Прочетен: 904 Коментари: 1 Гласове: 0
-"Не искам да се оставям по течението, не искам да разчитам и на вятъра. Аз имам свои сили и своя посока, мога и искам да продължа напред."
колко често повтарях тези думи наум и наглас. Колко често ги изписвах по ръцете си, сгтените, чиновете в училище. Вярвах си, че имам избор, че аз решавам всичко и нищо не може да ме сломи. Забравих ли болката, която изпитах при първите сблъсъци. Нима тогава не се запитах: "Ама всичко ли зависи от мен?" Проклети чувства, проклети емоции, правят ме ужасно слаба всеки ден.
Думи. Летят навсякъде около теб и дори се чудиш откъде се появяват и дори ти казват важни неща.
Тъмно е. Всички спят. Чудесно, никой не говори и ги няма проклетите думи! Те ми пречат, ужасяващо много ми пречат, карат ме да виждам вътре в себе си и да си докажа, че не съм силно колкото искам.
-Не говори, Мария. Замълчи. Не ми разкривай всичко. Просто си спомни за онова слънце. Слънцето, което беше осветило всички, беше осветило целия ден и ти се смееше. Разваше се на златото, което плуваше и в най малката локва. Усмихваше се и не мислеше за думите. Не мислеше за хората, Мария.
Беше топло. Ние се разхождахме. Познавахме ли се изобщо? Нищо. Бяхме там, двечките. Беше невероятно весело. Хапвахме сладко, шоколад ли беше?Заболя ме зъб, помиш ли? Беше толкова отдавна. Какво се случи? Защо слънцето се скри?
Защо не се показа слънцето? Защо ти не се усмихна повече така?
Сянка. Не обичам сенките. Сиви, хладни и задушаващи са. Те не са за нашия свят. А ги допускаме. Защо ли те питам дали помниш. Ти още трепериш от студ. Студено ли ти е, Мария? Защо си така гневна. Не! Не ги чупи, Мария. Не чупи огледалата. Образите ще станат ужасно много, толкова много, че ще загубиш себе си сред тях. Върви. Не се връщай назад. Не слушай думите. Не поглеждай отраженията.
Не се оставяй на течението и не разчитай на вятъра. Ти имаш път и посока, можеш и искаш да продължиш напред. Назад не е вчерашната посока, Мария, напред не е утрешна. Върви сега. Не се оглеждай. Върви.
Категория: Хоби
Прочетен: 742 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 14.03.2008 01:58
02.03.2008 01:48 - днес
    Тъмно е. И тясно. Нещо студено се прокрадва в мрака. Потръпваш,но после се отпускаш, усещаше и преди това, чуваше и преди безшумните стъпи на онази сянка. какво те накара отново да помислиш, че идва спасението? Защо в душата ти се прокрадва тази капчица надежда. нима не е те е страх?
    Събудих се. Това кошмар ли беше? Защо е толкова светло? Ден. прозаичен, еднакъв с другите. лицемерните усмивки на утрото, приятели,които някога бяха такива, разминаваме се. Малцина са тези,които искам да видя днес, аз ги виждам и не се разминаваме. Колко е еднакъв този ден. Нима всичко е така потискащо прозрачно. Нищо не ме очудва. Няма и да ме очуди. Пари, нещо силно пари, някъде там вътре в мен. Защото имам душа и не се отричам от нея и чуваствата.
Някога падалa ли си в кладенец? И аз не съм, но усещането ми е точно такова. Виждам високо горе ясното небе, чувам живота от вътре,но не мога да изляза на повърхността. Водата е студена, дори ледена, чувствам я по цялото си тяло. тя ме души. И все по-трудно виждам светлото небе и все по-тясно става. Не мога да се изкача нагоре, около мен има стена, надолу- тъмнината на неизвестното. Все по-трудно дишам. Знам, че няма да се предам. Но докога ще издържа.
    Добре съм. Може би денят със цялото си лицемерие и хилядите си лъжи ме задуши. Но моите крила не могат да бъдат прекършени, кръвта няма да изтече.
Наранявай ме. Продължавай да ми даряваш единствено студ. Къде ще отидеш после? Кой ще ти повярва? Защо не искаш да полетиш?
    Какво правя? Говоря на една птица, а тя отдявна е мъртва, поне за моя прозаичен ден.
    Тъмно е. И тясно. Чуваш ли стъпките? Нощта си отива.

А аз избирам истината
Категория: Хоби
Прочетен: 656 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 02.03.2008 12:38
26.02.2008 02:56 - Лека нощ
На Вили
Отнасям се към страната на сънищата. Ще те чакам там, любим боецо. Ще протегна длани, за да те прегърна, ще се приближа да ти даря целувките си. Ще те докосвам, макар и насън, за да е по-прекрасна утринната реалност.
Лека нощ, обич моя, аз ще бъда с теб дори в нощта, далечна,но безкрайно влюбена в теб. Сънувай ме, дори и да те мъчи това разтояние, защото знай,че утре отново ще съм стеб. Ще погаля косте ти, ще се огледам в очите ти, за да се почувсвам обичана и да ти даря своята любов.
А сега заспивай, с трепет всърцето, в очакване на утрешния ден.
Лека нощ!
Категория: Хоби
Прочетен: 719 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 26.02.2008 03:04
Не стреляй така безпощадно, стрелецо,
не стреляй!
Стрелите спести си, спести и кръвта.
До своите мъки допуснах те аз във двореца,
а ти в благодарност ме гониш в ноща.

Не бъди така с мене жесток,безпощаден,
погали ме, вземи от мен малко любов
И с нея тръгни,не за кръв,
a за нежност бъди жаден,
и в очите ти скам да видя пламъка нов.

Не стреляй така безпощадно, стрелецо,
не стреляй.
Стрелите спести си, спести и кръвта.
Аз жертва поредна не исам да бъда
гонитбата свърши, мечтая за край на скръбта.
Категория: Хоби
Прочетен: 716 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 01.03.2008 17:28
25.02.2008 22:45 - Просто за мен
Не спирам да мисля за какви ли не неща. Често покрай целия този хаос забравям да се вгледам в някои важни неща. Забравям дори за себе си. Днес затворих за малко очи. Затворих ги отвъд съня, далече от всички увлечения и задължения и си подарих няколко безценни мига.Една картина, която така обичам, а така отдавна не съм виждала. Да, отново видях любимото ми море. наистина любимо, фантастично, онези невероятни багри,коиот има само през зимата.
Затворих очи. Нямаше музика, нямаше говор. Мощно бушуваха само силните вълни, заливаха брега и даряваха нову форми на жълто кафевия пясък. Водата навътре беше невероятно преливане на цветове- от най-мрачното синьо,което скрива необятни дълбини до нежно синьо-зелено,кото дори побелява,щом вълната стигне до своята последна спирка. небето бе мрачно, слънцето все още даваще знак,че не ще се оттегли скоро, но сивата вълна на зимните облаци го криеше само за себе си. И так през оловената завеса на на небето току се прокрадваше лъч светлина и дълго играеше със златното си отражение.
Вятър и вълни,каква музика. Аз седя, пясъкът е студен и мокър и лдената вода ме застига, но не мога да се откъсна. Не искам и за миг да отворя очи. Приказката, картината ме е завладяла аз  я усещам, вдишвам я, вкусвам соленината й.
Но това са сълзите ми.
Защото морето ми е далече,моето море. Ще го видя скоро, но дотогава, поне мога да видя в сивя бетон и сгушените в мъгла планини, моята малка картинка, да почувствам себе си.
Категория: Хоби
Прочетен: 696 Коментари: 0 Гласове: 0
22.02.2008 12:48 - Отчаяние
Тъмнина. Мрак обви душите им, студът скова дробовете им. Не можеха да дишат, не виждаха и не чуваха нищо,но трябваше да вървят към жестоката си съдба. Кой открадна очите им, та дори не знаеха накъде върят? Вече нямаха вяра, загубиха я или някой я открадна, никой не помнеше.  И нов порив на вятъра, отново студ.
нещо светло пробива слепотата. Боли.  Светлината изгаря. А така се надяваха някога да я видят... не. Те не искат тази светлина, не искат огъня,който тя носи. Изгаря. Това смъртта ли е? Защото не е надежда, не е нищо добро.
Лекота. Свободни движения. Водата ги заобикаляще. Със силата си ги хвърляше и разпръсваше. Някои разбиваше в камъните с такава мощ, че кръвта им се смесваше с пяната на вълните. Солен вкус. Море и кръв, отчаяние, болка. Въздухът свършва. Страх. Колко е болезнен страхът. Така силна болка, а дори не знаеш къде и как я изпитваш и от какво. И няма изход. И само стъпки се чуват, а стъпките си нямат човек...
Прах. Полепва се по мокрите тела. Всичко си отива. Но не иска да замине без да нанася болка. Прах и сол в раните. Парещ,но неизгарящ огън. И тази песен... най-тъжната цигулка, последната засвири сега. За тях. Те искат да умрат сега. Сега! Не могат повече. И отново е студено...
Какъв сън...
Категория: Хоби
Прочетен: 618 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 24.02.2008 19:40
04.02.2008 12:06 - Един ден
Един ден самотата ще си отиде и ще дойде щастието. Един ден аз ще се усмихвам на изгревите и ще забравя, че има залези. Един ден...той ще дойде. Но сега съм чужда. Чужда, дори и в моя дом. Сега тъгата е моя спътница. Безкрайна тъга, тя ме преследва, а аз...се смея. Смея се, превивам се от смях...за да не се разплача. Усмихвам се на тази ухилена тълпа и не се забелязват сълзите в очите ми... а тях ще ги има. Докато не дойде един ден, когато слънцето ще изгрее не само на хоризонта, а вътре в мен. Ще погали с топлите си лъчи бучката лед, която е сковала сърцето ми. Този лед е от вас, мили хора.

Защото сте толкова мили, че ме предавате.

Защото сте толкова мили, че ме лъжете.

Защото сте толкова мили, че ме ограбвате.

Защото сте толкова мили, че се ядете един друг.

Всеки ден...

Но аз преглъщам и трупам лед...докато замръзна напълно

Като вас.

Но това няма да стане. Вярата няма да загине в мен. Аз все още вярвам, че...

Един ден самотата ще си отиде и ще дойде щастието. Един ден аз ще се усмихвам на изгревите и ще забравя, че има залези. Един ден...

 Дора Бора

 

1.05.2007

Категория: Хоби
Прочетен: 726 Коментари: 1 Гласове: 0

Елин Пелин ме вдъхнови да напиша това. 

Боб. Представи си огромна тенджера. Толкова голяма, че ръбовете й не се виждат. Пълна е с  шарен боб. Тази чорба ври на бавен огън. Нито едно бобче не е еднакво с друго. Всяко завира за различно време. ( Нали често ти казват: “ така и не ти увря главата!” “ Докато лудите се налудуват мъдрите си мъдруват” – и се уреждат. Докато онези, с неуврелите глави и онези, дето не са се налудували...)

Шарен боб. От една страна, това са всички страни на нашия свят – добри, лоши, не съвсем добри, не съвсем лоши... От друга страна – може и да сме ние самите.

Но да се върнем към света. Когато чорбата ври се появяват малки балончета – също като малки острови сред безкраен океан. Едно от тези островчета  е моят собствен свят или твоят. Той е такъв, какъвто го създадеш... Само твой, но все пак е част от околния свят, защото не можеш (няма как!) да се отделиш от чорбата. Да, така  си е, има много други балончета освем твоето, добре е да се съобразяваш с тях.  Голямо бобено размишление!  А животът си тече, бобът ври, всичко се променя, твоето болонче ще се пукне някога, но защо да мислим за  това?  Искам да направя моето балонче,моето малко островче добро за мен, да живея живота си , да съм  полезна за себе си ....

Много философии на празен стомах! Хайде! Бобът превря! Време е за хапване!

 Дора Бора

Октомври 2005

Категория: Хоби
Прочетен: 1524 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 05.02.2008 00:48

 

Глава лук.  Откъдето и да я погледнеш, изглежда различно. Най-отгоре са грубите люспи. Представи си, че около тази глава лук е цялото ти обкръжение – приятели, близки, семейство. Всеки вижда жълто-оранжевата люспа от своя гледна точка, включително и ти имаш собствена представа за сърцевината на зеленчука. Ти решаваш кого ще допуснеш до вътрешността. Самият ти също можеш да обелиш своя лук. Това е много трудно – често те кара да рониш сълзи, да се разочароваш. За да стигнеш до сърцето на лука е нужно да белиш много и не само своята собствена глава.

Разбра ли вече? Тази глава лук си ти, сърцевината й е твоята истинска същност. Често тя се оказва доста по-различна от твоята и чуждата първоначална представа. Всички слоеве са маски на истинското ти “аз”. Те прикриват същността, изкривяват я, или ти помагат да се докоснеш до нея.

Остави лука настрана. Опознай себе си. Открий се, разкрий се изпод множеството маски. Трудно е! Трябва да опознаваш и другите – да “обелиш много лук”... Опознавайки себе си и другите, намирайки собствената си същност ще откриеш своята светлина, своя Път – смисъла на живота си.

Разбра ме, нали? А сега да оставим нравоучението, да нарежем лучец в салатката и да полеем откритието с една “Карнобатска”!

 Дора Бора

Октомври 2005
Категория: Хоби
Прочетен: 851 Коментари: 0 Гласове: 0

         

            Беше мека зимна вечер. Старият скитник се разхождаше по плажа. Събра сухи клони и седна в пясъка. Морето беше много спокойно. От брега то изглеждаше като голямо черно огледало, в което се отразяваха ясните звезди. Луната беше високо. Тази нощ имаше пълнолуние, но старецът гледаше само в безкрайната морска шир. Сгушен в скъсаното си палто, скитникът мислеше за живота си. Той си нямаше никого. Всички го гледаха с погнуса, децата бягаха от него, а той бе само един нещастен човек. Чудеше се старият клошар, дали наистина е лишен от радостта? “Да, аз си нямам никого, нямам пари, не живея в къща, но нима нямам нещо повече от другите хора?”-питаше се клошарят,докато наблюдаваше лекото помръдване на водата. Беше тихо. Чуваха се само крясъците на гларусите, отдалечения лай на някое будно куче и тук-там мърморенето на минаваща кола.

         Скитникът запали сухите клони с измачканият си кибрит. Докато грееше ръцете си той си помисли:”Та аз имам пред себе си това море, то е толкова красиво. Как да не обичаш нещо така величествено? Как да не живееш за него?”. Клоните пращяха. Старецът извади от джоба на палтото си коричка хляб-последната, стопли я на огъня и я изяде на бавни хапки. “Господи, ти си ни дал любовта. Помогни ми да обичам поне едно нещо в живота си-тази прекрасна природа.”- каза си клошарят и се загледа в тъмния хоризонт. Времето напредваше. Скоро всичко утихна. Долавяше се единствено лекото разбиване на водата в брега. Скитникът се сгуши още повече в палтото си, защото беше станало много студено. Огънят догаряше. Очите на бедняка се затваряха. Той чувстваше нещо странно, сякаш тази нощ щеше да бъде последна. Изведнъж клошарят стана и извика:

- Боже! Помогни на своите чада да запазят това, което си им дал. Ти си любов! Само Ти ще подтикнеш хората да опазят живота и природата. Аз, беднякът, оцених творението Ти и открих смисъла в живота си- любовта, уви твърде късно! Дано с всичкото си това безразличие и безсърдечност, човечеството да не погуби това, което Ти, Господи тъй щедро си му дал...

Със сетни сили скитникът направи няколко крачки и се строполи на студеният пясък.

Зазоряваше се. Първите лъчи на слънцето се показаха иззад хоризонта и осветиха брега. Там, на белия пясък бяха пръснати от вятъра въглени и сажди, а до един изгорял клон лежеше възрастен клошар. Студеното му тяло беше загърнато в парцаливо и мръсно палто, по сивата му брада имаше сухи трохи от хляб, застиналите му очи гледаха нагоре, към небето- към Бога. Бог е любов, казваше старецът. Той се беше научил да обича живота и прекрасното нощно море. Уви, тялото му лежеше безжизнено върху пясъка, наоколо прелитаха белите чайки, колите бръмчаха по улицата и никой не знаеше, че там, на брега на морето, един човек е открил любовта в последните часове на живота си.

Не знам дали това може да се приеме за есе. Въпреки това, докато го писах си мислех, това ли е нашата тъжна действителност? Тъкмо си открил за какво искаш да живееш и животът ти свършва? Може би просто е нужно всеки от нас да потърси любовта, осмисляща живота му, навярно това е любовта към самия живот.

 

Дора Солакова

Категория: Хоби
Прочетен: 1522 Коментари: 2 Гласове: 0
Последна промяна: 04.02.2008 14:22

Мечтая да имам истински приятели.

            Тази мечта аз прилежно сгънах, пуснах я в бутилка и... я оставих в ръцете на морето. Може би някога тя ще излезе от стъкления си затвор, ще заплува сред отразените късчета злато на слънцето и луната. Ще се срещне с други сбъднати мечти. Сама я затворих. Заключих я в лъжите, обидите и всичкото зло, което срещнах, когато я написах. Сложих мечтата си в това шише, може би за да отлежи, може би с онази топла надежда, че... някога сама ще излезе.

            Мечта в рамка. Това си мисля сега, докато наблюдавам спокойното море през прозореца. Както тази жива картина е твърде непостижима за рамката на прозореца, така и така и бутилираните мечти  са още по-болезнено далечни.

            Проклети рамки! Колко тъга има в тях, колко разочарование.Как боли, как ужасно боли, когато усетиш безсилието си срещу живота... срещу времето. Тази моя голяма мечта да срещна някъде доброто е като да търся четирилистна детелина...Толкова трудно, толкова трудно, че се отказвам и ... бутилката в морето!

            Но сякаш самата аз съм затворена в този стъклен капан. Това естествено ли е? В природата на човека ли е да изоставя мечтата си, да изоставя себе си, да се затваря в рамка?

Ненавиждам тесните пространства. Тези рамки са тесни за мечтите. Не бива да се затварям сама и да забравям да живея.

Да живея? Да, ще живея, ще строша своята бутилка, ще взема мечтата си и с нея ще вървя напред, защото рамките са винаги тесни за мечтите, защото макар и кратък и единствен, животът трябва да се изживее като една мечта.

 Дора Бора

07.05.2006

Категория: Хоби
Прочетен: 853 Коментари: 0 Гласове: 0
<<  <  1 2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: dorabora
Категория: Хоби
Прочетен: 117192
Постинги: 71
Коментари: 42
Гласове: 219
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930