Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Това съм аз: моите разкази, мечти и надежди, моите размисли за нещата около мен. Моят път.
Автор: dorabora Категория: Хоби
Прочетен: 117198 Постинги: 71 Коментари: 42
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5  >  >>
26.06.2011 23:55 - Сега
Изчезваше от погледа,
стопи се в мисълта,
изпепели се в думите - 
потъна в самота.


Категория: Хоби
Прочетен: 868 Коментари: 0 Гласове: 1

Защо пак си склонила глава,
защо и ти като някои смяташ,
че в живота има само тъга?

Загина денят във стоманата черна,
потъна последният лъч светлина.
Стоеше в стаята тиха и бледна
девойка поредна една.
Да оплаква съдбата си,
да проклина душата си,
и вглъбена само във своята скръб
тя бе сляпа да види, че макар и сред нощ
светлина има поне във лунния сърп.

Не плачи, малка моя,
съдбата, дори и жестока към теб,
показва ти само, че без мъничко черно
не е интересен светът.
Защо ли се впрягаш
и денем, и нощем ти лееш сълзи за това,
че някой отнема, според теб, безпощадно
мечтите, смеха и съня.

Събери нови сили,
покажи на света, че от днес
все по-малко ще страдаш,
ще се научиш да падаш,
да се изправяш и да гледаш напред.

Да си силна желала си винаги,
а това става само с борба.
Тази сила не е за пред "другите",
тази битка ти водиш сама.
Категория: Хоби
Прочетен: 1307 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 23.06.2011 00:56
           Винаги си сам. Често искаш да избягаш от самотата, гмурвайки се в множеството себеподобни, но именно когато има много хора около теб, всъщност си най-самотен. Някои казват, че не го чувстват. Ако е така, може би им завиждам, а може би не. Самотата не е нещо трагично и може да бъде дори пир за душата.
            И да, наистина, много писачи обичат самотата като обект на лириката си, но за самотата са изпети и прекрасни стихове. Това е част от човешката природа, затова и се вмъква постоянно в мислите и думите ни. И е толкова разбираемо, та нали тя е спасителното островче, където се подслоняваш, огорчен от лицемерието на света.
            Но да се затвориш и капсулираш напълно не е най-доброто. Мисля си, че човекът е създаден преди всичко за другия любим обект на поетите и скриптоманите - любовта.          
           Да обичаш хората и живота е благодетел. Трудно, понякога болезнено, но толкова хубаво. Така човек може да се доближи до Бога, с любов, неограничена, саможертвена и истинска.
        Просто си мисля...пишейки.
Категория: Хоби
Прочетен: 1592 Коментари: 1 Гласове: 4
13.01.2010 21:03 - Сън за свобода
Убиват ги бавно!
Убиват бавно всички човеци,
усмъртяват надеждата на всеки един
и щом прокънти в тишината: "ех, малко сме вече",
глас ще се чуе: "срещу тях да вървим!"
и кръв, и сълзи ще се леят...
а човекът лежи.

Ще дойде ли време
този човек да се вдигне?
Да стане, да викне отново "Напред!"
Свободата своя човешка той да достигне
да я дари на всички човеци навред.
Да, той ще живее отново,
Ще дойде туй време!

А дотогава...сънувайте, сбогом!
Свободата е сън.
Всеки я вижда,
обича,
желае я даже, но...
само сънува
и само бълнува
и всеки забравил е
да бъде човек!
А в съня тъй е леко...
тъй леко, че ето!
унасяш се,
спиш
и свободен зовеш се,
и бунтът ти майче е само на сън
но когато събудиш се
и сам озовеш се -
прогонен, прокуден, някъде вън,
за човека проплакваш,
за бунт и за правда...
до момента, във който
към сън не те призоват
защото е ясно -
не са нужни човеци,
а само купчина хора,
които послушно ще спят!


Категория: Хоби
Прочетен: 1273 Коментари: 2 Гласове: 1
07.01.2010 21:36 - Да бъдеш луна

Когато повярваш, обичаш и искаш,
ще можеш, ще можеш да бъдеш луна.
Ще светиш, повярвай, макар не като слънце,
но даже и нощем можеш да стоплиш самотна душа.
Даже и нощем има кой да го иска, докато има тук хора,
ще има тъга. И тогава, тогава ще бъдеш ти истинска.
Надежда, последна надежда за една самота.


Категория: Хоби
Прочетен: 1151 Коментари: 2 Гласове: 1
Последна промяна: 07.01.2010 21:40

Всичко започна преди проклетия изпит. Беше не знам колко часа и безброй минути, бях на път да си приготвя кафе номер осем и да запаля седемнадесета цигара. Славянски литератури. В главата ми се въртяха откъслечни спомени от прочетените лекции за старата полска и старата чешка литература. Годините и датите щяха да останат някъде в лекциите, незапомнени. На леглото, точно до преливащия пепелник се мъдреше книгата, която ми скъса нервите и за която трябваше да пиша курсова работа.Извършвах машинални и почти неосъзнати движения като отваряне на пакетче четири в едно и включване на електрическата кана. Почукването на вратата едва не предизвика набиращата сили нервна криза да излезе наяве. Крушката започна да премига.
-Влез!
Тази врата от много време плаче за смазка.
Показа висока фигура на някакво странно момче. Беше с доста рошава тъмно кестенява коса, която отдавна сякаш не бе виждала баня и гребен. Лицето му беше леко издължено, осеяно с малки ожулвания и изцапано с нещо като сажди, очите му бяха черни и сякаш дълбоко опечалени и замислени. Беше малък, едва ли имаше шестнайсет. Напълно непознат.
-Тебе пък кой те измисли!-извиках извън себе си, защото неканените и непознати гости идват в повече.
Младежът не само,, че не отговори, а и най-нахално пристъпи прага и затвори вратата след себе си.
Добре, телефонът ми е в джоба, а номерът на полицията е 166. Учудвам се на хладнокръвието си в този момент, още повече на това, че в ръката ми най-спокойно си стоеше чаша  готова да поеме гореща вода.
-Всичко се провали!-въздъхна момчето и се насочи към един стол,- Пасторал е мъртъв!
При тези на пръв поглед невинни реплики чашата ми се изплъзна от ръката съдържанието й се разсипа по пода. Аз мигах срещу момчето, почесах се по главата разсеяно, после започнах да премислям дали нещо не съм чула не както трябва...
-Чакай малко...ти дойде, влезе през тази врата,-започнах през нервен смях, а момчето кимна и ме погледна малко уплашено,-влезе в квартирата ми и ми заявяваш, че всичко се е провалило и някакъв си Пастернак...
-Пасторал...
-Все едно! Е мъртъв. Ти имаш ли идея с кого говориш и за какво говориш?
-Аз... чакай малко, нали ти трябваше да чакаш съобщение от мен. Закъснях наистина, но нещата се усложниха...
-Човече, объркал си адреса. Вероятно и човека!
Момчето ме погледна объркано, после посегна към вътрешния джоб на сакото си(в този момент забелязах, че носи изключително странни дрехи, абсолютно неподходящи за отвратителната юнска жега) и извади някаква снимка. Боже, по-добре да беше някаква си. На тази снимка се хилеше моето лице, макар и с малки разлики. "Другата Деница" беше прекалено старателно сресана и дори на главата й се мъдреше панделка, имаше дантелена якичка, каквато носих когато бях на шест и на всичкото отгоре нямаше белег на лявата буза. Разликите ме успокоиха.
-Виж приятелю, вгледай се много внимателно. Това не съм аз!
-Но аз минах през толкова портали и различни светове...и накрая ме насочиха...казаха да те потърся тук!
-Да, и аз обичам фентъзи жанра, но никак не ми е до това сега! Знаеш ли бих бродила по световете с теб стига да не ми се налагаше да разбера, кога е написано житието на...кой беше там...няма значение! Фентъзи клубът е сигурно две улици по-нагоре, а ако отидеш в Хърсово, сигурно ще откриеш и по-професионална помощ.
Докато говорех аз отворих вратата и посочих на младежа коридора. Той ме гледаше токова втрещено, сякаш ме смяташе за тежко увредена психически. Стана и ме погледна тъжно
- Преминах цялото това пътуване през времето и пространството, а ти ме гониш! Какво се е случило с теб, Силвия?
Главата ми пулсираше, гледах празно и неразбиращо, а момчето беше с насълзени очи. Историята е ясна. Ръката ми стисна мобилния телефон в джоба...
-Виж, аз не съм Силвия. Казвам се Дора и няма нищо общо с твоя...свят. Имам достаъчно светове, за които трябва да мисля...
Той просто рухна на стола и закри лицето си с ръце.
-Не си Силвия? Но как е възможно? Пак ли попадам на отражение? Защо ме излъгахте? ЗАЩО?-последната сила изкрещя толкова силно, че аз подскочих, а телефонът ми изхвърча от ръката и падна в другия край на стаята. Това или е избягал от лудницата или просто сънувам. Като във филм, така де, да не би от всички светове да говорят на български, точно като от някаква фентъзи...

Помогни му! Помогни му, той трябва да намери Силвия!

Гласът озвучи стаята, а крушката започна да премига яростно докато изведнъж угасна.

 /следва продължение/

Категория: Хоби
Прочетен: 1331 Коментари: 3 Гласове: 0
Последна промяна: 28.11.2009 20:02
03.06.2009 21:33 - Музиката...
Стълбите ставаха все по-стръмни, по-страшни. Нищо не се виждаше нагоре, сприраловидна стълба, позната от детския й кошмар. Не свършва и не свършва. Никога не можеш да разбереш какво точно има там някъде...в края или в началото. Болката в сърцето не утихваше, сълзите все по-трудно се скриваха. Какво като се събуждаше, така или иначе това изкачване не спираше, а междустълбищните площадки бяха тесни и пропити с тежест и някаква далечна скръб.

Мислите се прескачаха в главата ми. Гледах написаното и не разбирах какво се случва. Някакво тихо гласче ме успокояваше, но покят не идваше и никога нямаше да дойде. Безизходност.
Тази дума се търкулна в съзнанието ми и не можех да я изтръгна от корен. Беше като плевел, изсмукващ живота на цветята от моята хаотична градина.
Музика, само музиката успяваше за миг да ме откаже от редовете на самосъжаление и бягство от невидима неприятност.
Музиката... веселият акордеон вливаше капки живот в замрялата душа, един божествен тромпет даваше ритъм на всяко ново действие и тъпан...далечен, дълбок някак молеше за малко повече радост.
И само музиката я водеше напред и не даваше нито за секунда да я завладее мракът на спираловидната стълба. И утрешният ден ставаше по-светъл и като че ли вече изживян и даже вчерашен... Свири, божествен тромпет, сири и не ме изставяй...


http://www.youtube.com/watch?v=Dvu2lOjb2FU
Категория: Хоби
Прочетен: 738 Коментари: 0 Гласове: 0
26.02.2009 14:29 - Пусни ме...
Пусни ме, моля те, пусни,
срещу волята няма любов.
Oстани там някъде далечна ти
за очите ти свeтли не съм аз готов,
остани като сън във безкрая,
не докосвай ръката ми с трепет
бъди само спомен за рая
като морския сутрешен шепот...

Просто слушах една невероятна украинска песен. Това не е превод а само отблясък... Ще резберете текста, сигурна съм...
Океан Ельзи - Вiдпусти
http://www.youtube.com/watch?v=iKXPlvym4b8&feature=channel_page
Категория: Хоби
Прочетен: 1177 Коментари: 2 Гласове: 0
Последна промяна: 26.02.2009 14:33
Просто дочути думи в тишината,
донесени от немия вятър,
запълват не листа бял а екрана,
който днес пак е мой верен приятел.
Категория: Хоби
Прочетен: 1261 Коментари: 2 Гласове: 0
Влезе в стаята, пое дъх и заговори:
 - Не вярвам, че някога ще успея да се освободя от този капан, аз просто искам да изчезна сега, не ме питай къде, изпрати ме само с ппоглед.
Очите му бяха затворени, той упорито ги стискаше, за да заключи сълзите, които така напираха да видят света. Така и не погледна към майка си, а тя не посмя да проговори. Изпрати го. С поглед.
Сега вече си сам. Това искаше, нали? Къде ще отидеш?
Пътят беше повече от ужасен. Мръсни влакове, неучтиви хора и непрекъснат градски шум, който задушава бавно и тежко. Да си бягащ пътник се оказва по-мъчително и страшно дори и от това, от което бягаш.
Примката се затягя, градски, няма как да се измъкнеш... капан ли каза? Защо капан, само защото не можеш да спреш да чуваш гласа ми? Добре, може би ти е по-леко на непознатото място с непознатите улици, които водят да непознати проблеми. Непознати, но това не ги кара да не съществуват.
Изгуби ли се? Винаги си мразел хаоса, нали? Той пък явно те обича, чуваш ли какво ти казва? Да се върнеш и да зарежеш страха. От какво изобщо се страхуваш? Несъществуващи лабиринти, в които мислиш, че си се загубил. Искаше да си силен и никога да не се предаваш. Ще ми позволиш ли да се посмея, спомних си как в шести клас написа на стената на мъжката тоалена "никога, никога, никога не се предавай", беше ти го казала Стела, момичето с жълтата полика от съседния клас. Думите ли те впечатлиха или Стела и късата й поличка. Защото  казаното май си остана само на тази стена. Нищо, да избягаш е лесно. На кого прехвърлях отговорността? На тази, която дори не погледна в очите и остави...там. Помниш ли, че така избягна последния поглед на Мария? При нея ли искаш да отидеш? Нима? Това и предположих, най-лесно е. Ще те приеме ли? та ти си един беглец. От живота ли те е страх, Живко, та нали на него си кръстен. Не скуби косите си, не мисли за глупави хапчета и подобни варианти, това е мода сред неуравновесените тийнейджъри, ти претендираш да си силен мъж.
Защо просто не отидеш да отговориш достойно на този, пред когото се унижаваш, защото ти плаща веднъж месечно, защо не се извиниш на децата си, които всяка коледа ти звънят, а ти прекъсваш телефона и изключваш мобилния? И най-сетне, защо не идеш пред тази, която те роди, погледни я в очите и поне на нея признай колко голям страхливец си. И ако имаш поне малко смелост просто подреди живота си (нали мразиш хаоса) вместо да бяхаш от него.
Лош сън, наЛи? Хайде да не го превръщаме в реалност. Действай...
Категория: Хоби
Прочетен: 790 Коментари: 0 Гласове: 0
/продължение/

Но аз се загубих. Всички ме търсиха или поне аз така мисля. Нямаше ме, самата аз не мога да се открия, защото има хиляди Аз и във всяко едно още толкова. Опасна игра. Но...нали всичко свърши, така мисля. А някога сякаш имах сетива да усещам реалното. Заблуда? Поредната.

 - Меги!
Някой отново вика името ми, но може това да е моят глас. Не смея дори да помисля. Приказка?Сън?
 - Твърде много приказки и сънища. Сама си пожела, напомням ти.
Да, тогава искам край, не ка дойде краят. Нямам желание за друго.
 - Край? Нима знаеш какво е край? Тогава кажи ми какво е начало.
Накъдето и да вървя е начало. А краят вече е само мечта...
 - Сбъдват ли се мечтите, Меги?
...
 - Сбъдват ли се мечтите? Мълчиш. Защото отговорът е да. Сбъдват се, но по-добре това да не се случва понякога, нали? Внимавай какво си пожелаваш. Нагоре!
---



-Така ли приключи всичко?
-Искаше история. получи я...
-Но тя няма...край...
-А какво е начало?
-Стига с това. Какво стана с Меги?
-а какво мислиш, че стана с нея?
- Мисля, че си измисляш, няма никаква Меги!
-Нека да е така.
- Какво се усмихваш? Ще ми разкажеш ли какво се случва накрая или не?
-накарая? Вече го казах - нагоре.
- Но какво значи това "нагоре"?
-О, би могло да означава много неща, но в случая "нагоре" е просто "нагоре".
Категория: Хоби
Прочетен: 1226 Коментари: 1 Гласове: 0
Помниш ли какво говореше?
"Може ли да спреш...само за малко. Погледни ме. Какво виждаш? О, не прави тази физиономия. Умираш от досада. Хубаво, заминавай. Пътувай казах. Какво стоиш? Имаш късмет, че ни дели стъкло. Искам да видя какво би могло да бъде без теб... Да се събудя една сутрин и да не видя образа в огледалото. На мен ми звучи интересно пък! Не ме гледай такак, а пробвай да изчезнеш. Разкарай се или...или какво? Ще счупя огледалото и ще те видя в стотиците парченца. Добре, не може ли да се сменим. Как е там при теб? Сигурно е много...огледално?"

  По-добре не си прави този опит, не гони образа от огледалото. Едно момиче ми разказа странна история, която едва ли ще забравя някога. Всичко си е истина.
Меги е да кажем девойка, преминала отдавна детските си години, пуберитетските издънки и всъщност май вече се води възрастен. Та, тя решила веднъж да изгони образ от огледалото си. Любопитство,какво да се прави...какво, видите ли, може да види човек ако не вижда образа си. Вероятно нещата, които са зад човека...логика уж. Но, аз няма да разсъждавам. Давам думата на Меги. Или по-скоро предлагам нейната история.
Реших най-накрая да изгоня образа си от огледалото. просто ми беше дяволски интересно какво ще видя там. Знам, че постъпих глупаво. Да, съжалявам, но може би бих го направила пак. какво направих ли? Нищо особено. Опитах какви ли не неща. Говорих срещу огледалото (добре де, гледах да няма хора около мен), удрях го (е, без да го чупя) и заставах между две огледала. Всъщност това е номерът,ама не работи от първия път....та, в един момент просто ме нямаше. Знаеш ли какво е да виждаш всичко наоколо, но не и себе си. Даже нямаш усещане за себе си. няма тре и това е. Да, можеш да наблюдаваш, може и да кажеш нещо, но липсваш. И се появяват вратите. Навсякъде има врати и всяка води към следващата. нямат дръжки, ключалки, написи. не знам дали са действително врати...вървиш, но все пак те няма, т.е., може и да не вървиш, все едно, не стигаш до никъде, а тези "врати" стават все по малки. Как ще продължа, няма да мога да мина, ако изобщо ме има. Даже дали чувах мислите си или нещо съществуващо (за разлика от мен) говореше. Бяло, однакво, леко сивее...Къде си Аз? Няма те. Няма ме... Няма. И отражението го няма или аз съм отражение. А то вижда ли ме? А отражението има ли отражение? Полудявам! Гадно е да те е имало и изведнъж...
О, да, увлекателно, Меги, но да ти напомня, че ти си го пожелала. По-добре кажи как се измъкна ото "нямането" ти.
Някой ме измъкна. Всъщност, добре знаеш кой. И нямаше нужда да го правиш, не и по този начин.
 
Ха, обвинявай ме. Не искаш ли да знаеш какво е да си отражение? Е, вече научи. прекрасно, да видим дали някой ще може да прочете разговора ни? Записвам си всичко старателно....
В света на отраженията, да. Но навън...
Щом искаш да се върнеш толкова, надявай се някой да може да те прочете и да те види, а ти си само отражение, не забравяй. Не ме питай къде ти е човекът, не забрави ли човекът си ти? Хей, ако все пак някой се е светнал да прочете и дори да препише това, поне вече знает какво не е препоръчително да правите... Меги, искаш ли да се върнеш?
Ама ти си някакъв си глас и как пишеш? Искам, искам да се върна в реалния свят.
Ха-ха-ха! Много филнми си гледала май, или приказки са ти чели повече... тук няма нищо нереално, даже  напротив тук е просто едно отражение на реалността, стига си правила тази физиономия, няма нищо лошо в отраженията...Хартията свършва. последни думи?
Искам обратно.



Меги, нямам идея къде си сега, нито коя си...Намерих бележка зад едно огледало, написана е (вече не  ме учудва) огледално и като се зачетох, разбрах,че трябва да го препиша. Върна ли се или си още там? Отговори ми, оставям това между две огледала...Дано нещо да се получи.

/следва продължение.../
Категория: Хоби
Прочетен: 1044 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 13.01.2009 19:00
06.08.2008 22:33 - ***
Той беше самотен.
С походка позната
вървеше си там по брега.
Не говореше с птици,
а само с живота
и водеха вечния спор.
На пясъка бледен
се вижда човекът
и вече само мълчи.
За последен път
на брега на морето,
изхвърлен от бурни вълни.
И беше самотен...
но нали все се случва-
спора печели животът.

Категория: Хоби
Прочетен: 689 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 07.08.2008 09:48
06.08.2008 22:17 - Една нощ
Не искам да виждам,
не искам да чувам,
да живея с всичко това,
което така безпощадно
убива и беси
нещо, наричано аз.
Защото ме няма.
Стопих се в мъглата,
в сивия шум на града.
Убита съм значи,
умря и тъгата,
покрито е всичко от прах.
Но някакво слънце
там някъде свети,
гори и живее със тях
а защо не се вижда дори и небето
се питам отново със страх...
Категория: Хоби
Прочетен: 805 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 07.08.2008 09:49
02.08.2008 22:25 - Просто миг...
Всичко затихна. Вятърът се унесе в дълбок сън и с това приспа всички клонки и листа. В мрака се носеше дъхът на морските вълни, които също се бяха унесли и съвсем леко досваха брега, галейки изтиващия пясък. Нямаше луна, звездите едва се виждаха. Беше тъмно, тихо и някак тежко. Мислите бягаха и се гонеха в главата ми. Не можех да кажа колко време съм на брега. Не знаех дори колко дни са изминали от лятото. Събития, лица, емоции, всичко просто преминаваше и ме караше да чувствам странна безтегловност. Това първа такава нощ ли е? Последна ли ще бъде? Дали сънувам... Просто странна бездна, която ме погълна, преобръщайки ме хиляди пъти преди да стигна дъното. Вечно ли е това и дали изобщо има нещо вечно? Нямам представа за времето,само отчитам,че то тече. А някога ще е различно...
Може би.
Категория: Хоби
Прочетен: 729 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 02.08.2008 22:33
<<  <  1 2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: dorabora
Категория: Хоби
Прочетен: 117198
Постинги: 71
Коментари: 42
Гласове: 219
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930